Приятно ни е да се запознаем, ние сме семейство Маринови. Многодетно, шумно и шарено семейство. Винаги с детско столче в колата - кога за дете, кога за внуче. По едно време оглеждахме само автомобили с поне 7 места. Често сме си пътуващ цирк.
Като повечето градски жители на средна възраст и ние закопняхме за досег с природата преди има-няма петнадесет години. Първо обхождахме парковете на София, после започнахме да отскачаме до Витоша. След това ни се прииска да нощуваме на чист въздух.
За късмет имаме баба и дядо в село Искрец. Първо бяха съботите, с преспиване срещу неделя. Излизаш от зоната на комфорт - няма го мекото пухено легло, в преходните сезони едно такова ле-е-е-екинко хладновато. Дори и през лятото е разумно да се наметнеш с нещо привечер. Не е голяма надморска височина, но си е Балкан.
Да, изисква усилие - в петък вечер събираш багаж, в неделя вече переш изпоцапаните детски дрехи, но някак отпочинал, зареден. С усмивка си спомняш преживелиците из селските баири. Свобода, спокойствие, топли човешки отношения.
Толкова се пристрастихме към тези кратки ваканции, че започнахме да търсим начин да ги удължим. Багажът - готов още в четвъртък вечер. В петък рано-рано излиташ от офиса и с бясна скорост опитваш да предредиш другите желаещи за почивка на село. Дори понякога преспивахме и в неделя, за да се върнем рано в понеделник.
Каквито и трикове да прилагахме, онова обезпокоително чувство неминуемо се прокрадваше всяка неделя - време е да се връщаме обратно в смога и мъглата. Като го съчетаеш с окаяните пътища и дългото изчакване на входа на града, направо ти се отщява да повториш. Явно атмосферата в града лекува това усещане, защото само след ден-два вече очакваш с нетърпение петъка и спасението от града.
От друга страна, след десетилетията прекарани между апартаментски съседи от всички възможни породи и направления, започваш да претегляш плюсовете и минусите на живота в къща. Вярно, все нещо иска поддръжка, плащаш все сам, ринеш сняг сам, градината крещи за поддръжка, но пък... няма чалга партита отвъд 20-сантиметрова стена, няма чужди кучешки косми по изтривалката, нито шумни семейни скандали от горния етаж.
И тогава ни просветна... защо да не начешаме и двете "красти" едновременно! Къща на село! Звучи като безкрайна ваканция, нали? Селото е близо до София, природата е прекрасна, работата ни позволява да работим и дистанционно. Речено, сторено!
Работата е там, че това решение го взехме на "грешното" място - в сърцето на Хималаите, по време на първата ни експедиция там. Защо грешно? Впоследствие установихме, че всяко пътуване до тази наистина вълшебна Планина, дава огромен импулс на всичко, което ти се върти между ушите. В нашия случай с такава засилка се впуснахме в проектирането и строежа, че в налудничаво кратки срокове успяхме да вдигнем огромна къща на най-високия баир в селото.
Толкова голяма, че има място и за гости. Живеем на два от етажите, а другите два ги отдаваме на внимателно подбрани гости. Защо внимателно? Това ще разкажем в друга публикация скоро...